Един мръсен номер помогна

Медийната предизборна кампания: кал, реч на омразата и "черни лебеди" Медийната предизборна кампания: кал, реч на омразата и "черни лебеди"

Един мръсен номер помогна

Медийната предизборна кампания: кал, реч на омразата и “черни лебеди“. От Костинбродската афера насам все по-голямо влияние върху избирателите имат „черните лебеди”, а не медийната кампания, чийто модел изглежда е безнадеждно остарял. На тези избори това се видя ясно.

Предизборната кампания за органи на местната власт се нуждае от ефир само в големите градове, и преди всичко в София. В по-малките населени места тя основно е от уста на уста между избирателите, и очи в очи с кандидатите. А този път и в големи градове, като Варна и Бургас, медийна активност беше излишна, тъй като новите мандати на старите кметове изглеждаха сигурни.

Екранната поява на кандидати от различни точки на страната в „пътуващото студио” на Хекимян в сутрешния блок на БТВ, или като гости в предаванията на БНТ, беше по-скоро дежурна – за да се усвоят парите на партиите. Естественото им място е в регионални програми, което още веднъж напомни, че БНТ прибързано се отказва от тях. Още повече, че регионалните ѝ центрове продължават да съществуват като пушка на сцената, която никога не гръмва, дори по избори.

Един мръсен номер помогна

За софийската кампания в медиите имаше прогнози, че ще бъде по-мръсна от предишните. И наистина тя така започна – с „голите снимки” в „Пик” на приятелката на кандидата за кмет от ДБ Борислав Игнатов. Скандалната публикация обаче неочаквано изигра оздравителна роля – медиите масово я осъдиха и излязоха с декларации в защита на етичните стандарти в професията. На „Пик” не им мина номерът, чиято цел очевидно беше още в началото да „извади от играта” Игнатов, компрометирайки го морално. Вместо това обществото морално се солидаризира с него, преживя го като жертва, което увеличи популярността му, а вероятно и подкрепата за него. Един мръсен жест помогна на кампанията да не бъде толкова мръсна, колкото се очакваше.

Децибелите на речта на омразата също бяха намалени, въпреки че тя е предпочитана „форма на агитация” от националистите. Но дори представителят на най-радикалната им формация „Възраждане” – Константин Константинов, кандидатирал се за кмет на Варна, избягваше провокативни изказвания. Вярно, че Ангел Джамбазки, кандидат за кмет на София, не се отказа, за да привлече гласовете на „чистите българи”, да заплашва с рестрикции ромското малцинство. А двамата с Волен Сидеров – и той кандидат за кмет на София, обещаваха, че първата им работа, ако спечелят, ще е да забранят София Прайд. Но всичко това звучеше някак изтъркано и по инерция. Александър Сиди – кандидат за общински съветник от ВМРО, дори осъди остро неуместната шега със съдбата на евреите през Втората световна война, която си позволи кандидатът за общински съветник на Зелените Тома Белев. Няма лошо в подобна размяна на местата, ако не оставяше вкус на предизборно лицемерие. И той се засили, когато прокуратурата започна проверка точно срещу изказването на Белев след всички националистични употреби на речта на омразата през годините, минали незабелязани от нея.

Журналистика или пиар?

Скандалното поведение на Волен Сидеров в предаването ”Референдум” на БНТ също може да се окаже полезно, ако предизвика промяна в регламентите на медийните кампании. Узурпирането на ефира от негова страна в драстично нарушение на споразумението, подписано от собствената му партия с телевизията, показа, че на медиите им липсват каквито и да е инструменти, дадени от ИК, ЗРТ или друг закон, за да се защитят от произвола на политиците. Така е, защото партиите си плащат за участията в предизборен период и после представителите им могат да се държат с журналистите като с обслужващ персонал или просто да не им обръщат внимание. Дори заканата на генералния директор, че няма да допуска повече Сидеров в БНТ, се оказа безпочвена, след като той вече си е платил. Именно на това трябва най-после да се сложи край, особено в обществените медии. Държавата може да ги финансира за отразяването на предизборната кампания, но пряко, а не през партийните субсидии. За да могат журналистите сами да решават кого и в какъв формат ще поканят и какви въпроси ще му задават. И така да работят в интерес на аудиторията, а не на кандидатите за власт. Няма журналистика, платена от „клиента”, тогава тя от само себе си се превръща в пиар.

Отделен въпрос е какво търсят Сидеров и Джамбазки в кампанията за кмет на София, след като нямат шанс, а партиите им са партньори на управляващите, които имат кандидат с доказан шанс. Може би си правят тънката сметка на първия тур да отклонят гласове, които на балотажа ще се прелеят към Фандъкова. Публичните им образи, обаче, изградени в репертоара на политическата гротеска и скандала, ги превръща по-скоро във воденични камъни за този, зад когото застанат.

Две успоредни кампании в София

В София, всъщност, се водеха две успоредни кампании: едната местна – за управлението на столицата, другата национална – за управлението на страната. Първата битка беше между Фандъкова и градската десница, представена от Игнатов и Бонев (от „Спаси София”). Това беше кампанията на специализираната компетентност за модерното развитие на града, която Фандъкова имаше като дългогодишен кмет, а Игнатов, и особено Бонев – като професионална експертиза и предварителна подготовка. Мая Манолова бе политически гастрольор по темата, влизаше в нея едва за целите на изборната си победа. И докрай не излезе от ролята си на омбудсман с популисткия мотив – ще чуя какво казват хората. Само че от началника на града, освен да може да чува, се очаква да може и да каже как да се решат на проблемите на хората.

Въпреки че изборите са местни, местната кампания е камерна, защото изисква градска култура от избирателя, не стига деленето на „наши” и „ваши”. Вотът се трупаше главно в националната кампания, където битката вече беше между Фандъкова и Манолова, мотивирана от макар и не съвсем обоснованото предвиждане, че ако ГЕРБ загуби София, въобще ще падне от власт. Манолова – със старата си слава на „острие” в политиката – се превърна в лице на мощна анти-ГЕРБ коалиция, с доминиращото участие на БСП, разбира се. Офанзивата – всички срещу ГЕРБ, е играна неведнъж без резултат, което обаче явно само засилва надеждите, че следващия път вече Борисов ще си купи еднопосочен билет за Банкя.

Невидимият опонент в кампанията

Неяснотата от изхода на битката между Фандъкова и Манолова, вместо да се разсейва, се увеличи дотолкова, че успя да блокира дори прогнозите на социолозите. Причината е предизвестената поява на „черен лебед” в кампанията – изборът на главен прокурор, предизвикал нови гневни протести. Това несъмнено е удар за ГЕРБ, защото настройва срещу него привърженици на градската десница, от чиито гласове в голяма степен зависи кой в последна сметка ще е кмет на столицата. А финалният бенефициент на недоволството от избора на прокурора е Мая Манолова. Нищо че тя, иначе любител на всякакви протести, не подкрепи тези. И нищо че с предизборна шатра в тях участваше друг кандидат за кмет – Борислав Игнатов от ДБ. Така или иначе, на Фандъкова ѝ се налага да се бори, освен с видимите си опоненти, и с невидимите – тези, които пуснаха „черния лебед” три дни преди вота.

Това, че от Костинбродската афера насам все по-голямо влияние върху избирателите имат „черните лебеди”, а не медийната кампания, само говори, че моделът ѝ е безнадеждно остарял. Което на тези избори можеше да се види с просто око – Фандъкова и Манолова бяха принудени да обикалят от телевизия в телевизия и да говорят едно и също, докато накрая, заедно с нарастващата скука, на преден план излязоха не разликите, а приликите помежду им.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.