Един български парадокс: живеем все по-добре, а сме все по-нещастни

Журналистите, които разгневиха силните на деня Журналистите, които разгневиха силните на деня

Един български парадокс: живеем все по-добре, а сме все по-нещастни

Мнозина в България вярват, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Истината обаче е друга: живеем все по-добре. Защо тогава ставаме все по-нещастни?

Защо сме все по-нещастни, след като живеем все по-добре? Този парадокс е в основата на кризата в съвременните общества.

Да започнем с най-актуалното – града, в който живеем. Промяната е наистина удивителна. Нали помните онези решетки, с които през 1990-те софиянци доброволно превръщаха апартаментите си в затвори? А спомняте ли си как се паркираше, преди да направят синя и зелена зона, как се гонеха служителите по паркирането за билетче, преди да въведат СМС-заплащането, какви купища боклук се събираха периодично? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафенета, реставрираха фасади, та даже пешеходни зони вече има.

И успоредно с това все по-голямо страдание ни причинява поредното подозрение за злоупотреба с обществена поръчка; забиването, после изтръгването, после пак забиването на абсурдните колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепените плочки, изпод които ни пръска вода. Оставете сегашните избори, на които власт и опозиция разиграват тези две гледни точки. Проблемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, но ние сме все по-недоволни.

“Съсипаха я тая държава!”

Същото можем да кажем за държавата като цяло. От края на социализма България бележи сериозен ръст в паритетната покупателна способност – от 12 хиляди долара на човек през 1990 до близо 20 хиляди днес. Въпреки разпадането на СИВ, въпреки мъчителните реформи и мафиотизирането на икономиката през 1990-те. А после дори чудодейно се присъединихме към най-богатия икономически блок и най-силния военен алианс. Само че познавате ли поне един българин, който да е доволен от развитието на страната си? Благосъстоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворени, а държавата се обезлюдява. Пазят ни американците, ама виж как обидихме добрите руснаци. Имаме всякакви стоки, но не всички могат да си ги купуват. Абе, съсипаха я тая държава! И докато властта ни обяснява, че никога не сме били по-добре, опозицията вика, че загиваме.

Работата е там, че аз, масовият човек, се чувствам зле независимо от това, че светът около мен върви напред. Същото се наблюдава и в далеч по-развити икономики. До едно време нарастването на икономическото равнище води и до нарастване на удовлетворението от живота. После обаче идва един критичен пик, след който хората продължават да забогатяват, но кривата на щастието тръгва надолу.

Ще кажете: овчедушното щастие би ни направило безкритични апологети на властта. Или с други думи: колкото повече недоволство, толкова повече гражданска енергия за съпротива. Но вярно е и обратното: ако гражданите стават все по-недоволни, властта просто ще загуби мотивацията да прави каквото и да било. Разбира се, идеалното е да има баланс, при който гражданите оценяват хубавото, но критикуват лошото. Само че тъкмо този баланс днес изглежда по-далеч от всякога – живеем в такава медийна шумотевица, че за да бъдеш чут, трябва да виеш в най-високите регистри, да правиш слон от всяка муха, да вещаеш края на света още в сутрешните блокове. Лошото е, че въвлечени в това политическо кресчендо, гражданите започват да се чувстват искрено нещастни. Да вярват, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Без перспектива, без идеали. Така ли е наистина? Не, разбира се. Живеем в най-мирното време в цялата човешка история. Започнали сме да се грижим за нещастните си съчовеци от другия край на света, с които нямаме нищо общо. Медицината прави чудеса, продължителността на живота се е удвоила за последните стотина години. Днес повече хора умират от преяждане, отколкото от глад. Повече хора се самоубиват, отколкото умират от насилствена смърт. Благодарение на медиите обаче живеем с чувството, че зад всеки ъгъл ни дебне нов Джак Изкормвача.

Егоизми и фрустрации

В резултат от всичко това и при нас, и другаде по света се наблюдава следното разминаване: общо взето положителна оценка за личното състояние на отделния човек, но нарастващ песимизъм за обществото като цяло. Обективното подобрение проецирам върху себе си, а недоволствата прехвърлям върху общото. От това опасно отчуждение следва едно – нарастващ егоизъм.

Изследователите изброяват различни причини за този парадокс на недоволството. Ръстът на благосъстоянието например задължително води до увеличение на неравенствата в обществото – положението на всички се подобрява, но при някои повече, отколкото при други. А това неизменно поражда напрежения. Неслучайно пословично егалитарните скандинавски общества са все първенци по удовлетвореност от живота.

В друга посока вървят разсъжденията за фрустрациите, в които изпада съвременният човек заради все повечето възможности за избор. Когато животът ти е зададен веднъж завинаги – цар, поп, генерал – слушаш, козируваш и колебания няма. Когато обаче непрекъснато избираш – управниците си, страната, в която да идат децата ти, бизнеса, в който да си сложиш парите, марката автомобил, която да си купиш – тогава започваш да пребиваваш в една непрекъсната несигурност. Спираш се на една от многото възможности и незабавно започват да те глождят съмнения – дали пък не сбърках, мога ли да повторя избора, да го потретя?

Старите хора ще ви кажат, че сме недоволни, защото сме станали по-претенциозни. И в това безспорно има някаква истина. Когато навремето по телевизията имаше един филм в седмицата, помните ли колко му се радвахме? А сега се чудим на кой канал да превключим.

Ето кое е нетърпимото

Но претенциозността днес не е материална – хората просто очакват да имат по-голяма роля в управлението на обществата си. Не да им дават все повече неща, а те сами да ги разпределят. Да бъдат не обекти, а субекти на живота си. Това, което прави нетърпима ситуацията в съвременното българско общество, не са разбитите тротоари или пък мизерните заплати на медицинските сестри и научните работници. Нетърпимото е това, че управленските етажи се самозатвориха, че социалният асансьор не работи, че там вече проникват само близки и съпартийци (помните каква хубава метафора създаде Цветанов с асансьора си). Същото се беше случило във времето на късния социализъм, когато се надигна подобна вълна на идеално, а не материално мотивирано недоволство срещу самозатворилата се номенклатура. Нещо такова наблюдаваме и в развития свят, където меритократичните елити издигат около себе си бариерите на дипломи от топ университети, събират се в затворени клубове, подкрепят се глобално и презират обикновените хора наоколо.

Умните политици разбират, че трябва да заложат именно на тази карта – отваряне, ремонт на ръждясалия социален асансьор, разместване на социалните пластове. Как да стане това? Ами дайте да мислим.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.