Дългият път до медийния плурализъм

Дългият път до медийния плурализъм Дългият път до медийния плурализъм

Дългият път до медийния плурализъм

Ако мишената е империята на Пеевски, нека Борисов го каже направо. Най-новата идея на Борисов: държавата да поеме разпространението на печата. Ако целта е да бъде озаптена медийната империя на Делян Пеевски, нека премиерът излезе и го каже направо.

Идеята на министър-председателя Борисов “Български пощи” ЕАД да извършва дейността по разпространение и продажба на печатни издания на територията на страната е изключително несериозна. Убеден съм, че самият той разбира абсурдността на правителственото решение да се отговори на критиките на „Репортери без граници” за медийния монопол в страната чрез поверяването на разпространението на печата на държавно дружество.

Има ли нужда да се припомня, че в исторически план пресата се превръща в „четвърта власт” и ключов елемент от демократичния политически процес едва след като извоюва свободата си от държавата?

Дългият път до медийния плурализъм 

На 25.09.1690 г. в Бостън Ричард Пиърс отпечатва Publick Occurrences – първият вестник в Америка. Тъй като това става без благословията на държавата, вестникът незабавно е закрит, всички отпечатани екземпляри са конфискувани, а издателят е арестуван. Въпреки че през 1791 г. с първата поправка от Закона за правата (Bill of Rights – колективно име на първите десет поправки от Конституцията) се гарантира свободата на печата, Законът за противодържавната дейност (Sedition Act), въведен от президента Джон Адамс през 1798 г., влиза в директно противоречие с нея: за престъпление е обявено „всяко невярно, скандално и злонамерено писание… срещу правителството на Съединените щати“. Всички критики срещу правителството стават противозаконни, а извършителите са наказвани с глоба от 2 000 долара и 2 години затвор.

Минават много години преди в страни като САЩ, Англия, Франция и др. да се установи медиен плурализъм. Но дори в най-развитите демократични държави днес все още има опити за политически натиск. Разбира се, въпросът е в това да са налице солидни, ефективни, законови гаранции за свободата на медиите.

Частниците – вън!

В условията на социалистическа България и нейния „чл. 1”, разбира се, независимите медии бяха абсолютна химера. А тенденциите след 1989 г., когато формално бе дадена свобода на печата, показват, че България все още изостава – със стотици години – в политическото си развитие.

Ако разпространението на печата се повери на държавно дружество, какви могат да бъдат гаранциите за медиен плурализъм в България – страната с най-висока корупция в публичната сфера в ЕС и със съдебна система, просмукана от политически зависимости? Изобщо – как така държавата ще маха „частниците” в разпространението на печата? Г-н Борисов да не се е присетил внезапно за Ленин и да крои нова Велика октомврийска социалистическа революция?

Мишената: империята на Пеевски?

Според “Бялата книга за свободата на медиите в България” от 2018 г., 80% от разпространението на печата в страната се контролира от компании, свързвани с депутата от ДПС и издател Делян Пеевски. Ако целта на „мерките” е озаптяването на медийната империя на г-н Пеевски, нека премиерът излезе и го заяви директно. Само че той ще трябва да обясни защо в продължение на години държавата не посяга на този олигарх. Даже напротив: „държавните проверки” показват, че той е изряден бизнесмен. Да не би случайно премиерът да разполага с нови данни, които твърдят друго? Или може би вече е редовен читател на „Биволъ”? Или пък вече няма никаква „далавера” в разпространението на печата, който отстъпва на електронните медии?

Решението на проблема с монополизирания медиен пазар е в ефективни регулации, които да възпират олигарсите, а не в предизборна „пунта мара”.

Сигурно има избиратели, които вече са клъвнали: „Ето, бре, видяхте ли, Борисов посече Пеевски!”. А в случай че, както най-вероятно и ще стане, атавистичната му идея възбуди възмущение, г-н Борисов преспокойно ще каже: „Ами опитахме, направихме всичко, но не ни разбраха”.

Тодор Живков би се спукал от смях

Началникът се шегува!” – казват обикновено в такива случаи подчинените… А някъде горе (?) другарят Тодор Живков сигурно се е хванал за корема и се превива от смях.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.