Да бъдеш афганистанец в България

Да бъдеш афганистанец в България Да бъдеш афганистанец в България

Здравейте, днес ще Ви представя едно момче, което откровено говори за нещата в Афганистан и в България. Името му е Меси Длир, родом от Херат, Западен Афганистан, който наскоро е  завършил Софийския университет. И ето какво ни каза той в краткото ни интервю:

Знаеше ли за България преди да дойдеш тук?
– Да, знаех за страната, защото преди повече от 20 години в Афганистан са били много известни българските обувки. И така знаех за държавата с обувките.

– А само заради обувките ли дойде?
– Бях чул за тях, но баща ми работеше в Афганистанското посолство, като в последствие го пратиха да работи в България, а аз дойдох с него и така останах да живея тук.

– Има ли голяма разлика в начина на живот в двете страни?
– Има огромна разлика в държанието в нашата страна към всички и начина на държане в България. Например в моето семейство аз още се обръщам към родителите си с „Вие”, а не с „Ти”. Това не означава, че щом имаш уважение към тях не сме близки, а просто така показваме уважението си, както ще бъде  за напред. Докато в България най- интересното беше, че ми отне най-малко шест месеца, за да говоря на „Ти” с родителите на приятелката ми. Като така м стана по- удобно.
– Мислиш ли, че България е мястото, на което ще живееш?
– Да. Защото съм пътувал в много европейски и азиатски държави и тук ми харесва най-много. И не е заради самата държава, а заради хората, защото българите  мислят почти като афганистанците. Сигурно това е причината да ми е много по-лесно и спокойно отколкото в други европейски държави.

– А усещаш ли расизъм при българите?
– В България е много по-засилен отколкото от останалите страни, но си има и причини. Например една от причините е 500 годишното турско робство. Поради това има хора, които гледат назад във времето вместо да се учат и да вървят напред. Затова са по-агресивни и не толкова толерантни.

– Това ще се промени ли според теб?
– След години, но няма да е скоро.

– Усещал ли си такива негативи към теб?
– Да имало е такъв случай и после с този човек станахме най-добри приятели. А причината е била малко информация и различното.

– Разкажи ни малко за твоя приятел.
– По-точно беше момиче, бяхме се събрали на кафе, където се и запознахме. Самата тя беше националист, а проблема беше че тя не знаеше какво е националист, но все пак беше такава.

– След като усети различни емоции в България започна ли да ти омръзва тук?
– Живея тук вече 4-5 години и мисля, че не знам почти всичко за България. Защото и с години да живееш тук откриваш нещо ново.

– Спомена, че живееш в страната от 4-5 години, ще ни опишеш ли как се е променил начинът ти на живот от началото до сега?
– В началото ми беше трудно да разбера как да живея тук след като не знам езика и как един ден ще мога да говоря дори две думи на български. Но след като го научих живота беше много по-лесен. Можех сам да говоря с непознати и да споделям това, което искам. Сега ми е доста по-лесно  и удобно, защото не може навсякъде да говориш на английски език- не всички го разбират.

– Има ли нещо, което би поискал да промениш в България след като си тук от толкова дълго време?
– Да, може би да накараш хората да не мислят само за себе си и да не се оплакват само, а да станат и да направят нещо.

– Какво ще кажеш за протестите. Все пак това беше надигане от страна на народа.
– Когато в една държава искаш да промениш нещо- ставаш и го променяш. Както Левски и Ботев по време на турското робство дават живота си. А сега хората протестират, което е добре, но начина на протестиране не е добър. Те ходят на работа, после хапват и пийват, а когато решат да се разходят отиват да протестират. Ако искат промяна трябва да дават всичко от себе си, а не само част.

– Нека сменим темата и отново се върнем към теб и твоята страна. Затова ще те помоля да ми разкажеш малко за наргилето.
– Преди много години в жените в селата, които са имали много деца и докато са стояли на балкона и са говорили с роднини са пушили наргиле. В днешно време рядко се пуши. Само навън по кафета и прочие.

– А какво ще кажеш на читателите за пирам томбан? (мъжко традиционно облекло в Афганистан)
– Пирам- горна част, а томбан е долната част на облеклото подобна на панталон, но по-широка. Ако имах избор в България щях да я нося.

– Нека те попитам- приемат ли се смесени бракове в твоята страна?
– Зависи от манталитета на хората и от самото семейство.
– Какво мислиш за собственото си бъдеще?
– Човек планира, но в бъдещето нищо не се знае. Всичко зависи от съдбата.

– Винаги съм била любопитна дали има разлика в това да израснеш в семейство на дипломат и в нормално семейство?
– Зависи от самото семейство. Въпреки, че баща ми е дипломат ние с него сме най-добри приятели. Но да, има разлика. Щом баща ти е дипломат и неговият син/ дъщеря трябва да внимава какво прави, как се държи и с какви хора контактува.

Мислиш ли, че ще последваш начина на живот на баща ти?
– Да. (Меси беше категоричен)
– Кой е твоят идол?
– Баща ми.
-Кое е нещото което мразиш и те дразни?
– Много са, но най-близките хора на които имам доверие да ме мамят или да ме лъжат. Не мога лесно да прощавам.

– Имаш ли несбъднато желание?
– До сега не.

– Ако идеш на място, което не харесваш какво афганистанско и българско би взел със себе си?
– Афганистанска носия и българска ракия ( Смее се )

– Ще се опишеш ли с едно изречение?
– (мислейки дълго време отговори) Мога да кажа, човек, който иска да учи нещо ново.

– Кой е твоят любим плод?
– Манго. Мангото в Афганистан е много по-различно от това в България. Най-голямото може да е приблизително около килограм, но е рядко. По-често е около 500 грама.  Сладко е, но не ти омръзва. Може да ядеш още и още. J Ха-ха-ха, все едно съм продавач на манго J
– Какво е твоето мото?
– Следвам си план на живота, защото живота е като една река и ти плуваш срещу течението. Аз сега плувам и продължавам да плувам дотогава, което искам или… ще видим (усмихва се потайно).

Мима Георгиева
Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.