Черен Петър с Манолова и Фандъкова

Йорданка Фандъкова и Мая Манолова Йорданка Фандъкова и Мая Манолова

Черен Петър с Манолова и Фандъкова

Изборите в София бяха нещо като игра на Черен Петър. Само че губещата карта не беше само една. Бяха цели четири. Фандъкова и Манолова се опитваха всячески да се освободят от тях.

Йорданка Фандъкова срещу Мая Манолова. Едва ли досега по избори е имало толкова персонално фиксиран двубой като техния. Двубой, изчистен от излишни детайли. С относително равни шансове за победа. Двете кандидатки за кметския пост в София застанаха една срещу друга с подкрепата на твърдите ядра на двете водещи политически сили. Предварително беше ясно, че те ще стигнат до балотаж, където ще се борят за гласовете на трета политическа сила – т.нар. градска десница, която има неотслабващо влияние в столицата и продължава да поддържа репутацията ѝ на “син град“. Проблемът беше, че и на двете претендентки им липсваше политически потенциал да привлекат тези гласове. Манолова – заради обвързаността си с БСП, която е историческият опонент на демократичната общност в страната. Фандъкова – заради демонстративното нежелание на десницата да има нещо общо с ГЕРБ след тежките имиджови поражения от коалирането с него. Така че играта по принуда трябваше да стане друга – на Черен Петър, където не е важно какви карти имаш, а дали ще успееш да пробуташ на противника губещата.

Първата губеща карта

Първата губеща карта, от която на кандидатките им беше най-необходимо, но и най-трудно да се отърват, е тази на статуквото. Фандъкова го олицетворяваше по неизбежност – от десет години тя управлява града като част от партия, която също от десет години управлява страната. Онова, което тя направи, за да се освободи от този Черен Петър, бе да обещае промени за следващия мандат в екипа си и в стила си на управление, в резултат на научените уроци от собствените ѝ грешки. Ходът ѝ не беше кой знае колко силен, но сякаш единственият възможен в нейното положение.

Логично, именно тук Манолова виждаше своята непреодолима преднина. И превърна “промяна” (заедно с “граждани“) не само в най-често използваната дума в изявленията си, но и в знаме, под което да събере недоволните от “всяка възраст, класа, пол, занятие” и сред тях задължително градската десница. За да стане това, тя разшири мащабите на промяната далеч извън границите на местната власт – въобще до властта в страната и оттук нататък нейният опонент вече не беше Фандъкова, а Бойко Борисов. Това обаче я изправи пред политическия въпрос – каква точно промяна предлага. Манолова обаче нямаше отговор. В нейната риторика промяната се изчерпваше със самата промяна. На част от десните, които гласуваха за нея на балотажа, подобна “идеология” им беше достатъчна, защото лекуваше, макар и палеативно, крайната им изнервеност от Борисов и ГЕРБ на върха на държавата. Но другата част – онези, които не гласуваха или пък подкрепиха Фандъкова, явно имаха по-големи претенции към идентификацията на политическото лидерство и не бяха готови да се борят със статуквото в полза на неизвестно КОЙ.

Показателно е, че Манолова получи по-голяма подкрепа от гласувалите на първия тур за Бонев (който също като нея е политическо НЛО), отколкото от онези, гласували за Игнатов (издигнат от системен политически играч). Като прибавим и честото припомняне на генеалогичната свързаност със статуквото на самата Манолова, става ясно защо и на нея не ѝ беше лесно да се отърве от този Черен Петър.

Резултатът от изборите показа още, че демократичната общност като цяло, без да се заиграва с Манолова, а със себе си, имаше електоралната мощ да победи ГЕРБ в София, но не успя, заради политическата истерия на част от членовете ѝ това да стане на всяка цена, веднага и въобще.

Втората губеща карта

Втората губеща карта беше червената. Колкото и да се скандира “Няма вече ляво, няма вече дясно“, за софийската десница антикомунизмът продължава да е аргумент. Тук обратно – Фандъкова имаше естествена преднина, доколкото ГЕРБ се заявява като център-дясно на местна почва и членува в такова европейско семейство, докато Манолова нямаше как заради нуждите на кампанията си да престане да бъде БСП герой. Заради червения Черен Петър ѝ се наложи да направи опасно салто под купола на политическия цирк – хем да се държи сякаш за нея БСП е партия като всяка друга (дори услужливо се заговори, че Нинова е против кандидатурата ѝ), хем до 100 процента да усвои гласовете на социалистите.

В крайна сметка и двете кандидатки предпочетоха да се пазят от противопоставянето между лявото и дясното на тема “комунизъм“, така че спрямо десния избирател влияние можеха да окажат само рамковите партийни ориентации, които във всички случаи бяха в полза на Фандъкова.

Третата губеща карта

Третата губеща карта беше прокурорът. Спрямо него и двете претендентки бяха повече от предпазливи. Едва дни преди балотажа Манолова се реши на пресконференция да подкрепи протестите срещу избора на Гешев (въпреки че иначе тя беше дежурен участник в какви ли не други протести). Така че това прозвуча като молба за снизхождение към градската десница. Фандъкова не направи и толкова – тя обаче разчиташе на партийния си лидер Бойко Борисов, който опита да прехвърли Черния Петър на президента (а той да му го върне). Тази карта беше най-силният коз за десните, но остана почти неизиграна. Ако Манолова от самото начало беше отишла на Орлов мост, нищо чудно да беше спечелила изборите. Ако Фандъкова пък беше подкрепила протестите срещу Гешев, изборът ѝ щеше да е далеч по-сигурен.

Четвъртата губеща карта

Четвъртата губеща карта е провинциализмът. Той изглежда твърде периферен аргумент на фона на опънатите политически нерви на градската десница, но тъкмо на нея няма как градското излъчване да не ѝ влияе, дори да е подсъзнателно. По тази линия Черният Петър остана в Манолова, защото запази провинциалния си облик не в географския, а в културен смисъл. Фиксирана изцяло “срещу“, тя не се концентрира над нищо положително в столичния живот, нито се включи в някоя от традициите му, които за много от десните са въпрос на родова памет и индивидуална идентичност. Не спираше да говори за граждани, но с интонацията на кавга между съседи през стобора. А докато Фандъкова се идентифицираше с града, тонът ѝ беше обран и примирен, напомняше, че когато предизборната шумотевица свърши, пак ще се чува звън на трамваи.

Очакванията, че тази кампания може да използва протестния вот на столичани, за да се превърне в историческа офанзива срещу управляващите, както в Унгария или Полша, не се потвърдиха. Защото там сблъсъкът е по оста консервативно-либерално, а в България липсва идейна отчетливост на позициите и от двете страни.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.