бТВ – опозиционната медия

бТВ бТВ

бТВ – опозиционната медия

Критиката на властта, откъдето и да идва, е шанс за по-добра власт. А журналистиката – за да е журналистика, винаги трябва да е в опозиция. бТВ днес дава категорични знаци за опозиционност.

бТВ стана на 20 години. И това е кръгла годишнина не само на най-гледаната телевизия в страната, но и от разбиването на наследения от соца монопол на БНТ. За първи път държавната телевизия имаше срещу себе си конкурент в ефира, създаден от частния капитал, което от само себе си вкара политически момент в сблъсъка между тях по оста ляво-дясно. Още повече, че бТВ се появи през мандата на дясното правителство на Иван Костов като собственост на един от най-големите световни капиталисти в медийната сфера – Рупърт Мърдок. Докато БНТ продължаваше под сурдинка да жали за доброто старо време на Иван Славков.

Нищо обаче не беше съвсем така, както изглеждаше. Фаворитът на властта тогава въобще не беше бТВ, а НТВ, която не спечели конкурса за първа национална частна телевизия само защото собственикът й по документи – сърбинът Дарко Таминджич, се оказа преследван от Интерпол. Самият Мърдок пък беше влязъл в българския ефир не с политическа или каквато и да било друга кауза, а заради печалба. И това беше за добро, защото внесе съвременни професионални стандарти в прохождащия телевизионен бизнес и го интегрира към глобалната телевизионна индустрия. Само тази заслуга стига, за да остане името Мърдок в историята на българските медии.

С акцент върху човешките истории

Но бТВ си даваше сметка, че едва ли ще привлече местното население с авангардните подходи от телевизията на Запад или с прекалена американизация. И тя заложи на един модернизиран вариант на програмния модел на БНТ, като се зае да прави нещо, което наричаше семейна телевизия. С предавания за всекиго от семейството и с други – за цялото семейство (в началото на 21-и век това още беше възможно). В този смисъл стремежът й беше – и тя го осъществи, да се превърне в телевизия на народа и по-точно – на преобладаващата част от него, запазила своята патриархалност. За разлика от НТВ, която търсеше начин да привлече социално активните ядра в големите градове. Или от БНТ, междувременно трансформирана по закон от държавна в обществена, и започнала да обслужва камерните аудитории, към които комерсиалните телевизии имат слаб интерес.

Народностният характер на бТВ започна да се чувства още с отказа от протоколните новини в полза на човешките истории и мина през филмовата програма, добросъвестно следваща масовия вкус – през собствени сериали като “Стъклен дом” или “Столичани в повече” с характерните социално-битови типажи от всекидневието на българина, през незлобливия хумор на “Комиците”, през по-предпазливия тон (в сравнение с НТВ) на риалити форматите, през умерената критичност в разговорите на Цветанка Ризова, през моментните изблици на патриотизъм и фолклорна пристрастеност на последния водещ на сутрешния блок Антон Хекимян, и т.н.

Трибуна на народните недоволства

Този народностен дух предизвикваше известна скептичност у интелектуално по-претенциозните зрители, но като цяло правеше програмата на бТВ приемлива, някак по домашно близка до обикновения човек. Дори влечението на Мартин Карбовски към скандал на всяка цена се претопи в общото й звучене. С изключение обаче на “Шоуто на Слави”. Повечето публични говорители се чувстваха задължени да му издават тежка осъдителна присъда – че е най-мощният източник на чалгизация в държавата, осакатил културно няколко поколения. Може и да е така, макар че въпросът доколко телевизията следва и доколко създава масови потребности, е като въпроса за яйцето и кокошката. Едно обаче е сигурно – свеждането на шоуто до присъщите му форми на забавление, идващи от “човешката долница“, е едностранчиво. Не може да се отрече, че то, включително и със средствата на чалгата, даваше израз на народните недоволства. През почти всичките години на съществуването си предлагаше трибуна в най-гледаното време на най-гледаната телевизия за опозиционно говорене. При това на език, който лесно достига до масовия зрител. Може да се спори дали в отделните случаи това говорене е било умно, компетентно, справедливо, но само по себе си то беше демократичен ресурс на публичната среда. И рискът той да бъде разпилян не дойде от бТВ, която подмени шоуто в програмата си, а от него самото като тръгна да се превръща в своето обратно – в партия (с или без Манолова).

Опозиционността на бТВ като медия в определени периоди е била много по-ниска от тази на шоуто, а в други, какъвто е и настоящият, се е вдигала. В това отношение през годините трите национални телевизии са си сменяли местата, което зависеше от много фактори. Например, от влиянието в тях на капитали, натрупани през прехода, с характерните за него задкулисни сделки. Мърдок отдавна е само спомен, но бТВ засега сякаш успява да остане в “санитарната зона” на чуждите инвеститори, които по условие се предполага, че са по-далеч от местните игри.

Като категоричен знак за днешната й опозиционност беше разчетено допускането в ефир на Васил Божков с разкрития за фигури и практики на управляващите. Независимо, че Божков може да преиначава факти, за да се защити от повдигнатите му 18 обвинения и дори с изявленията си може да участва в организирана кампания за сваляне на правителството, въпрос на журналистически стандарт е да му се даде думата. Защото критиката на властта, откъдето и да идва, е шанс за по-добра власт.

Партиите могат да са на власт или в опозиция, но журналистиката винаги е в опозиция. Ако иска да е журналистика, а да не е политически пиар.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.