ПЛАНИНАТА БРОУКБЕК филм за 2005

BROKEBACK MOUNTAIN BROKEBACK MOUNTAIN

Планината Броукбек” ще остане в историята като една от най-великите любовни истории, заснемани на лента. В адаптацията на наградения с Пулицър кратък разказ на Ани Пру, Хийт Леджър и Джейк Джиленхол са двама каубои, чиято тайна любов с трагичен край белязва 20 години от живота им.

Шедьовърът на режисьора Анг Лий стана най-награждавания филм за 2005, събирайки над 220 награди и номинации. Сред тях са 3 награди “Оскар” – за режисура, адаптиран сценарий и музика. Филмът загуби в най-важната категория, което и до днес много хора приписват на хомофобия. През 2013 списание TIME определи избора на Академията за един от десетте най-спорни в историята й.

Лентата спечели още нещо, което никоя друга гей любовна драма не е постигала – сърцата на милиони хетеросексуални зрители. До ден днешен той е единственият гей романс, успял да пожъне успех в световния бокс-офис. И макар да има други филми на гей тематика, които са генерирали сериозни продажби на билети (“Филаделфия”, “Клетка за птици”, “Игра на кодове”), то никога преди (или след) “Планината Броукбек” зрителите не са влизали в киносалона, за да станат свидетели на любовта между двама мъже.

Навършиха се 10 години от началото на широкото разпространение на “Планината Броукбек” по световните киноекрани. За да отбележим юбилея, поканихме няколко хетеро мъже да ни разкажат какво и защо ги е впечатлило във филма, както и дали според тях той е издържал теста на времето.

ПЛАНИНАТА БРОУКБЕК

Светослав Тодоров, 26, журналист

Бях в гимназията, когато филмът излезе, и помня как се превърна в тема на разговор, как беше цитиран като любим от хора, които си чувал да се изразяват грубо в адресирането на ЛГБТ въпроси, както и личното усещане, че тема, която е била “не за теб”, става близка. Както често се е случвало в поп културата, фикцията съвсем директно може да предразположи една проблематика реално да излезе от нишата си и да бъде осмислена нормално от хора, които довчера са я виждали по един изкривен начин – дори и това да не се случва от първия път с правилните думи.

В по-глобален план ми се струва, че това е все още един от малкото мейнстрийм филми, които разглеждат сексуалността в сивите й зони, там където е трудно определима, а носителите й не държат на етикетите – вид самоидентификация, която е все по-видима в настоящето.

Емануил Томов, 29, копирайтър, худ. и акад. преводач и редактор и литературен журналист-любител

Този филм е много повече от заравнения му, удобно заоблен от поп-културата профил в тези 10 години от съществуването му. И иронично, именно начинът, по който той бе заравнен – къде тънко подпъхнат, къде грубо натикан в калъпа „нека си правим неудобни, неуверени шеги с идеята за двама мъже насаме“ (включително дори в един скеч в оскаровата церемония същата година), – показва едно от нещата, с които той е „повече“.

Режисурата на Анг Лий, разказът-първоизточник на Ани Пру и изпълненията на актьорите се съчетават в нещо, на което е способно само киното: безкрайните, (преносно) жестоки природни хоризонти и картини контрастират с (буквално) жесток вътрешен свят с големината на болезнено стиснат юмрук. Минималистичният сценарий е допълнен от всичко, което разчитаме по лицата на Енис и Джак, на Алма и Лурийн, всичко, което чуваме в процедените през зъби, неумело недовършени изречения.

За нас, хетеросексуалните, това не е разходка из някакъв чужд свят – каквато са други, също толкова важни произведения, които ни срещат с живота на откритите гей мъже. Не, това е огледало, вдигнато срещу самите нас, неудобството ни от всякаква близост с други като нас, саморепресията, която упражняваме върху себе си, болката, която си причиняваме с „мъжеството“ си, фалшивата, глупава гордост, с която търпим всичко това. Джак и Енис – които никога, никога не биха могли да имат свободата ни на избор, – с косите си погледи и стиснати челюсти ни питат: а нужно ли е да си причиняваме това?

Димитър Дринов, 35, професионален киноман и създател и главен редактор на Operationkino.net

През последните няколко години западният свят направи няколко малки, но решителни стъпки към приемането на простата истина, че всеки човек има правото да обича и да бъде обичан, без значение каква е сексуалната му ориентация. Въпреки това, десет години след премиерата си, „Планината Броукбек” продължава да бъде все толкова актуален и емоционално опустошителен. Причината е, че филмът е нещо много повече от хроника на една трагична любовна история между двама гей каубои. Връзката на Енис и Джак е своеобразна метафора за всяка една граница и всеки един предразсъдък, било то по отношение на сексуална, расова, религиозна, политическа или каквато и да е друга принадлежност, които доминират в обществото ни от памтивека и до ден днешен обричат милиони хора да живеят в свят, в който не могат да споделят свободно любовта си един към друг.

Погледнат в тази перспектива, „Планината Броукбек” лесно може да се превърне в назидателен филм или да залитне към страната на евтините сантименти, но той със сигурност не го прави, защото, като всеки голям филм, не „насилва” посланията си над зрителя, а умело ги закодира в общата картина и оставя всеки сам да си вади изводите. За това помага и фактът, че в центъра на историята има още една, не по-малко силна тема. Темата за неспособността на някои хора да приемат себе си, да изразят любовта си и да си позволят да бъдат щастливи, въпреки всички обстоятелства, които са срещу тях, и за последиците, до които води това – разрушаването не само на техния живот, но и на повечето хора около тях.

Смятам, че времето е доказало „Планината Броукбек” като произведение от онзи тип, който наричаме класика – темите му са универсални, ще бъдат актуални още много дълги години и не на последно място, художествените му качества във всяко едно отношение са неоспорими. HUGE BG

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.