Братовчеди, зетьове, кумове

Николай Петров Николай Петров

Братовчеди, зетьове, кумове. А другите “наши хора”?

Лично на мен “нашите хора” ми се виждат по-опасни от роднините. Казвам го като човек, прекарал половината си живот при комунизма, пише Ивайло Дичев по повод аферата, предизвикала оставката на министър Николай Петров.

Най-сетне опозиция, журналисти и гражданско общество напипаха слабото място на ГЕРБ: оплитането на роднинство и власт. В някои случаи като този с уличения министър на здравеопазването, реакцията е мигновена и достойна оставка. В други като този с г-н Добрев, издигнал свои хора в Хасково, се развихри една психодрама, в чийто край парламентарната група отказа да го пусне. Трети просто остават извън интереса на медиите – твърде малко хора се заинтересуваха например от това, че Божидар Димитров, сам издигнат за музеен директор без конкурс, назначи зет си. Едно обаче можем да кажем със сигурност: сериалът ще продължи.

Що е то непотизъм

Защо всъщност роднинската тема е така чувствителна? Роднинството е най-разбираемият художествен образ на злоупотребата с власт. Под „наши хора” разбираме деца, зетьове, племенници (думата за връзкарство „непотизъм“ идва от латинското nepotem, племенник). Говорим за страна, която десетилетия наред опитва да се модернизира, тоест – да изравни гражданите пред закона, като обезсили племенните, местнически, родови връзки. Комунизмът уж се бореше срещу тях, но те непрестанно избиваха отдолу. А най-тежкия идеологически удар режимът си нанесе сам, когато допусна до върха децата на Живков, Чаушеску или Ким Ир Сен. И ето, че днес травмите от недоведената докрай модернизация отново е на дневен ред: всички сме равни, но някои са по-равни (по Оруел).

Около темата се завъртяха любопитни дебати. Г-н Добрев се оправдаваше, че няма откъде да намериш кадърни не-роднини в едно Хасково, където неговото поколение били 200 човека. Други обявиха роднините за жертви, защото какво да правят едни талантливи братовчеди в подобна малка държава. Да не се ли явяват на конкурси при своите чичовци? Ами къде другаде да търсят работа?

Проф. Петров пък наблегна в защитата си на чистата форма: законът бил спазен, нямало престъпление, имало най-много укоримо деяние. Оставката му значи не била признание за вина, а морален жест. Когато стигнем до моралните неща, аз лично губя интерес и прещраквам канала, защото очаквам да ми говорят не за лично достойнство, а как да прекратим подобни явления.

Ето как законодателят определя понятието за свързани лица при евентуален конфликт на интереси: „Съпрузите или лицата, които се намират във фактическо съжителство; роднините по права линия, по съребрена линия – до четвърта степен включително; и роднините по сватовство – до втора степен включително“. Звучи архаично, нали? Забранява ти се да работиш с братовчеда (когото не си виждал от години), но спокойно можеш да назначиш приятел, с когото пиеш всяка вечер. Не бива да даваш обществена поръчка на зет си, можеш обаче да я предоставиш на любовницата, при положение, че не живееш „фактически“ (а само сексуално) с нея.

Не казвам това, за да обезсиля критиките към сегашната власт, а напротив – за да ги разширя. Няма съмнение, че е престъпление да облагодетелстваш лице, с което имате общо домакинство (жена ти, детето ти) или което ще ти върне част от припечеленото. Това, разбира се, трябва да се докаже от съответното разследване, а не от етнолози и специалисти по родствените отношения. Подозрението към роднините е, че между тях има интимна връзка на доверие: по-лесно е да се разберете с учинайката как да заобиколите закона, отколкото със случаен кандидат за обществена поръчка. Но не е ли същото със съученика, с члена на ловно-рибарската дружинка, със съселянина? Подобно доверие си имат хора от престъпния свят, които знаят компрометиращи неща един за друг. Или пък мигрантите, маргинализирани в чуждата страна. Ако помислим за всички тези видове връзки, ще си дадем сметка, че роднинството определено е сериозен повод за подозрение и проверки, но съвсем не е единственият.

https://youtu.be/lTD4PdJnS9M

Завръщането на партийността

Впрочем, най-лошото, което доведе дългото управление на ГЕРБ, е връщането на партийността в разпределението на властта. Връщане, защото и този момент го помним добре от времето на социализма. Нашият човек трябва да е верен на партията, да повтаря дисциплинирано едни идеологически дивотии, да бъде беззаветно верен, да изпълнява задачите, та дори и когато става дума за подаване на оставка. Как го държат – с подписана предварително оставка, с компрометиращи обстоятелства, с обещания за минаване на друга работа – не знам. Може би партийността се преплита с роднинство, може би с ловна дружинка, левскарство, общо присвоени средства. Но връзката съвсем не отстъпва по сила на братовчедството или кумството.

При политическите назначения така и трябва да бъде – назначават се именно партийни. Бедата е, че този принцип се е разпрострял из цялото общество: от магистралите до администрациите, от санирането до културата. Може да не си ничий шурей, но маршируваш ли в строя, няма как да те махнат, ако ще да си най-големият некадърник. Но ако изневиделица се появи някой кадърен шурей, веднага ще го разобличат дружно. А на мен партиецът ми се вижда по-опасен от роднината. Казвам го като човек, прекарал половината си живот при стария режим.

На всички вече е омръзнало да дрънкаме за прозрачност и публичност при назначенията. И си мисля, че по-сериозният въпрос е разделянето (отново!) на партия от държава. Може би тук трябва да измислим структурни решения за самоограничение на властта: определени позиции да бъдат отстъпвани на непартийни кадри например. Експерти, комисии, рецензенти – това трябва да са независими хора. Другото следва да е обществен скандал. За бизнеса да не говорим, нелепо е да съществуват фирми на едните и фирми на другите. Може пък след задаващия се край на еврофондовете най-сетне да навлязат истински (не офшорни) чужди инвеститори и така поне този проблем да започне да се решава от само себе си.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.