Безсрамните лъжи за Закона за социалните услуги

Истанбулска конвенция Истанбулска конвенция

Безсрамните лъжи за Закона за социалните услуги

Зад манипулациите и лъжите за Закона за социалните услуги стоят същите кръгове, които преди това попиляха и Истанбулската конвенция и Стратегията за детето. Въпросът е: защо политиците застават на страната на лъжата?

Решенията в социалната политика трябва да сближават хората, а не да ги разделят“. Така новата социална министърка Деница Сачева аргументира отлагането на Закона за социалните услуги, който бе приет още през пролетта и трябваше да влезе в сила от 1 януари. По думите ѝ, отлагането щяло да „даде време за влизане в режим на разговори относно същността на този закон“.

Законът

Както знаем, отказът от вече взети решения е коронният номер на управляващите в стремежа им да се харесат на всички – безкраен танц, в който въртенето в кръг се редува с тъпчене на място. Обикновено това се представя като свидетелство за политическа диалогичност и търсене на най-добрите решения в интерес на хората. Проблемите обаче си остават хронично нерешени. От което обикновено интерес имат само малцина, а всички останали губят. Да, понякога предлаганите решения са толкова недомислени и вредни, че отмятането от тях е за добро. Но случаят, за който става дума тук, не е такъв.

Законът, чието влизане в сила се канят да отложат, има потенциала рязко да повиши обхвата, достъпността и качеството на социалната подкрепа за деца в риск, хора с увреждания и с психични разстройства, жертви на насилие, като превърне най-добрите модели и практики в национална политика, свърже усилията на различни институции и организации на местно и национално равнище в единна система и постави в нейния фокус правата и индивидуалните потребности на хората в нужда.

При това законът, „относно същността“ на който тепърва се канят да влизат „в режим на разговори“, е резултат от дългогодишни подробни обсъждания и съгласие между всички заинтересовани страни и експерти. Накрая той бе гласуван с огромно мнозинство в парламента, без каквито и да било възражения.

Атаката срещу него

В последните месеци обаче, още преди да е влязъл в сила, законът стана обект на целенасочена манипулативна кампания, която предизвика протести и истерия в социалните мрежи. Зад нея стоят същите кръгове, същата полуконспиративна мрежа от чужди и тукашни религиозни организации, които с помощта на всевъзможни местни националисти и популисти и на Българската православна църква попиляха първо Истанбулската конвенция за борба срещу насилието над жени (понеже легализирала гей браковете и „третия пол“), а после и Националната стратегия за детето (заради норвежците, които се канели да отвличат децата ни).

Сега дойде ред и на Закона за социалните услуги, който пък заплашвал семейното огнище, националния суверенитет и националната сигурност, правата и свободите на българските граждани, понеже “облагодетелства” разни алчни и злонамерени местни и чужди неправителствени организации, като им “аутсорсва апетитни социални дейности” срещу възнаграждение. Те пък автоматично „почват да си търсят деца, които да отделят от родителите им, защото за всяко такова дете ще им се плаща“. И други подобни дивотии, които отговарят на истината точно толкова, колкото и плъзналите слухове в ромските махали, че социални работници прибират деца от училищата.

Истината е, че новият закон не облагодетелства никого, а предвижда много по-строг контрол срещу злоупотреби, поставя ясни правила за прозрачност и отчетност и повишава изискванията към доставчиците на услуги и качеството на тяхната работа. И в момента най-трудните и непривлекателни социални услуги, с които държавата и общините нямат ресурс да се справят сами, са поети от неправителствени организации, които разполагат със знание, опит и обучени кадри и могат да привлекат допълнителни средства от дарители.

Защо?

Защо лъжите намират благодатна почва? Чии и какви интереси стоят в дъното на кампанията срещу закона? И кой от какви внушения и страхове се ръководи, когато протестира срещу него? Това са въпроси, които изискват отделни анализи и разследвания. Факт е обаче, че тази кампания успя. Мога да се подпиша, че нейните организатори и изпълнители няма да бъдат омилостивени от никакъв “режим на разговори” и че отлагането ще е доста по-дълго от предвижданите сега шест месеца. Ако въобще този закон някога влезе в сила.

Въпросът, който ни интересува тук, е друг: защо онези, които взимат решенията, толкова лесно се отказват от тях и от истината – и минават на страната на лъжата?

Защото лъжата е по-силна и по-шумна и не искат да си имат главоболия с нея. И защото най-много от всичко ценят спокойното и безметежно пребиваване във властта.

Новата социална министърка, която е съвсем наясно със “същността” на закона и ползите от него, смята, че „решенията в социалната политика трябва да сближават хората, а не да ги разделят“. Звучи благоприлично, но е цинично. Защото по тази логика трябва да приемем, че човечността и състраданието, правата и интересите на хората с увреждания, на жените и децата, станали жертва на насилие, “разделят хората“. А измислиците, клеветите, омразата и невежеството ги “сближават“. Решението за отлагане на закона е всъщност отказ от правене на политика и бягство от отговорност – коронният номер на управляващите, който обаче този път изглежда особено отблъскващо.

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.