България: каквито сме ние, такава ни е и държавата

България: каквито сме ние, такава ни е и държавата България: каквито сме ние, такава ни е и държавата

България: каквито сме ние, такава ни е и държавата

Общият ни дом – държавата страда от хронични проблеми и неуредици. А ние се държим така, сякаш това изобщо не ни засяга. Нехайството ни обаче има цена, която всички плащаме.

Довечера ще си честитим новата година и ще си пожелаем да е по-добра. Както и много други хубави неща, някои от които, разбира се, може и никога да не се сбъднат. Точно като това, което ще си пожелая тук. Но пък знае ли човек…

Нашетои общото (чуждото)

Това пожелание започва с една, струва ми се, доста поучителна история отпреди много години. Някъде в средата на 80-те моя близка позната от Норвегия пристига за първи път в София на специализация. В студентското общежитие, в което се настанява, силно я впечатлява следният контраст: в стаите, макар и обзаведени бедно, било чистичко, спретнато, подредено, а в помещенията, ползвани от всички – изпочупено, разхвърляно и мръсно. Чудела се защо е така и попитала някои от хората, с които съжителствала. Всички повтаряли едно и също – стаите са си наши, а останалото е общо, тоест, чуждо. За нея това обяснение било напълно неразбираемо. Защото, макар и да била родена и израснала в подобни, че дори и по-бедни условия (доста преди разумното използване на природните ресурси и човешките усилия да превърнат нейната родина в една от икономически и социално най-развитите държави в света), тя била възпитана и научена на точно обратното отношение. По-късно съдбата свързала живота й с нашата страна и днес тя познава отлично България и българите. Но споменът за това първо впечатление и учудването от него остават.

Средата, която обитаваме

Може би защото оттогава нищо не се е променило и преобладаващото отношение към „нашето и общото (чуждото)“ си е останало същото (не само в студентските общежития). Не съм сигурен доколко личното ни пространство е чисто и подредено, но във всеки случай средата, която обитаваме и ползваме всички, като цяло е в същото грозно и окаяно състояние. Едва ли има нужда от примери – те са навсякъде, накъдето и да се обърнеш. Даже когато някой вложи усилия и грижа, за да направи и остави нещо за другите, веднага се намира друг, който да го съсипе. Промяната в това отношение не е въпрос само на възможности или на по-добро управление, защото няма пари и власт, които да могат да насмогнат на тази ирационална разрушителна сила.

Нашият общ дом

Въпросът обаче далеч не е само за реда и мръсотията в заобикалящата ни среда. Историята с почудата на моята норвежка приятелка може да бъде поучителна и заради нещо още по-голямо и важно – държавата като наш общ дом и отношението ни към него. Този общ дом също страда от хронични проблеми и неуредици, а на всичкото отгоре има конструктивни недостатъци. Покривът тече, канализацията мирише, атмосферата е зловредна. Често електроинсталацията дава на късо, отоплението не топли, а водата спира (понякога и в буквалния смисъл). На всичко отгоре за домоуправители сме назначили (сякаш излъчени с конкурс) някои от най-невежите, лъжливите и крадливите измежду нас. Поради некадърност или в своя изгода те, вместо да укрепват и ремонтират сградата, задълбочават батака в нея. Подкопават, разбиват и отмъкват носещите й елементи, каквито са, например, правото, законът, разделението на властите и независимата съдебна система. През това време не спират да повтарят, че всичко е стабилно и отива на все по-добре.

Сякаш не ни засяга

А ние им вярваме или се правим, че им вярваме. Не ни интересува и хич не искаме да знаем какво става навън, сякаш то изобщо не ни засяга. Това нехайство обаче си има цена, която, по един или друг начин, всички плащаме. Не можем да очакваме животът в малките ни стаички да стане по-богат, по-добър и по-достоен, докато в общежитието цари хаос и разруха. На мнозина, впрочем, им писна да чакат и да плащат тази цена и заминаха да си търсят друг дом.

Разбира се, далеч не всички тук са такива. Има много хора, които ценят и пазят съграденото от другите и сами се опитват да подредят и очовечат заобикалящата ни среда. Които отказват да се примирят с безобразията в общия ни дом и са готови да се борят с тях. Видимо обаче, засега те са малцинство. Изглежда даже, че това малцинство се смалява все повече и повече.

Затова нека си пожелаем през новата година тази тенденция да се обърне и поне да започне натрупването на онази критична маса от будни и ангажирани хора, необходима за всяка промяна.

Много е вероятно това пожелание пак да не се сбъдне. Но пък знае ли човек…

Share this...
Share on Facebook
Facebook
Tweet about this on Twitter
Twitter
About Другата гледна точка

Не е страшно да си луд, страшното е ако го осъзнаваш. Думите могат да бъдат опасни. През повечето време предпочитаме да говорим кратко и с недомлъвки. Пропускаме много – има заличени места в езиковото ни общуване. Може би приемаме, че празнините ще бъдат запълнени от слушателя или че пропуснатото не е съществено. Вероятно не се замисляме, но и в двата случая има голяма разлика между това, което мислим, че сме казали и това, което слушателят мисли, че сме имали предвид, и това, което в крайна сметка е разбрал.